Звездите винаги са ме очаровали със своята тайнствена красота, пръснати по нощното небе в една произволна загадъчност. Повод за романтика и мечти за нови светове и приключения. Небето като една тъмна и необятна бездна, побрала в себе си всичко, а човек не може да види почти нищо.

Какво прави една жена, влюбена в нощното небе, когато не живее в къща? – уговаря си среща под звездите, под прозореца в кухнята, всяка вечер около 22.00 ч. Ляга на дивана, който е долепен до стената, отваря прозореца и наблюдава звездите докато прохладният свеж въздух изпълва стаята. Избира си една от тях – най-ярката, тъй като е най-красива, а също и по-удобна за наблюдаване. Подскача с поглед по другите и после пак се връща на нея. От време на време се оставя да бъде погълната от тъмносиния шир и тя да се изгуби в него. Струва й се, че щом погледне между две звезди в нищото, погледът й пътува както светлината безкрайно дълго, и ако не го отмести, това би продължило цяла вечност. После пак се връща на Земята в стаята си, където продължава да се чува дори от петия етаж приглъхналата музика от близкото кафене и детската глъч на съседските деца. Изведнъж звездите стават още по-привлекателни. Или просто един миг разсейване е достатъчен, за да й залипсват. Добре, че небето е все още на мястото си и те все така чаровно проблясват в своето мирно отдалечение. Мисли си, че би искала да посети поне една от тях и си представя как ли би изглеждала ако можеше да се приближи – голяма топка от газ и космически песъчинки, над която се носи подобно на мъгла нещо като пара във всички възможни посоки. Мир, тишина, студ, тъмнина... ако не броим далечното слънце, което блести на фона на нищото с яркостта на светулка. Звучи привлекателно. Или поне така се опитва да се залъже понеже душата й копнее за друг свят, но знае, че не е този, който сега „наблюдава“. С колко тъга може да се изпълни едно сърце, когато притежателят му въздъхне и с разочарование притвори прозореца, за да се завърне отново към „дома“...

Когато за пръв път погледнах очите на дъщеря си, тази бездна - космосът - ме гледаше отблизо, побрана в няколко милиметра земна мяра. Много тъмно сини, почти черни, а зеницата не се различаваше от ириса. Направих няколко поредни опита да определя границата между тях, но безуспешни и накрая се отказах. Осъзнах, че това беше другият свят, за който копнеех, и че тя идваше от там.